-  ТРАКИЙСКА КУЛТУРА (II–I хил. пр. н. е. – V-VI в. от н. е.)

Към края на II хил. пр. н. е. е овладян и железодобивът. По-лек като производствен процес от бронзолеярството и разполагащ с по-богати рудни находища, железодобивът в Югоизточна Европа се развива само няколко столетия след откриването му също в Азия. Железните оръдия и оръжия за разлика от бронзовите притежават много по-високи механични качества и се налагат бързо над каменните сечива. Те налагат съществени промени в производството и производствените отношения и дават силен тласък в развитието на човешкото общество. Железодобивът и новото желязно оръдие на производство довеждат до социално-икономическа зависимост, до търсене на приоритет, до издигане на единици и до налагане на отделни династи, до създаване на основните предпоставки за изграждането на държавата.

През този период се формират и демографските структури на Предна Азия, Мала Азия, Европейския югоизток и северночерноморските райони. Писмени извори, археологически материали, етноними и топоними разкриват големи етнически движения и преселения. Сета обаче етническите движения имат обратна посока. Докато през праисторическата епоха те започват от югоизток като последствие от неолитната и металургичната революция, след откриването на желязото през II хил. пр. н. е. от северозапад се преселват земеделско-скотовъдни народи към обезлюдените анатолийски плодородни полета, където селското население е привлечено в градовете. Егейско-анатолийският свят, североизточните черноморски райони и Балканите имат в основни линии общ път на културно-историческо развитие. Всяка отделна етнокултурна общност притежава своя специфика и свой определен териториален обхват.

Дунавската равнина и през старожелязната и новожелязната епоха изгражда своята култура и под влиянието на съседните етнокултури в западна и в източна посока. Източният дял на равнината и през тези епохи в постоянни контакти със севернопонтийските и кавказките народи и страни и с егейско-анатолийския свят. Същевременно чрез Западната Дунавска равнина той влиза в съприкосновение и с централноевропейските земи. Черноморското крайбрежие през I хил. пр. н. е. е вече заето от малоазийските и гръцките колонии и културно-историческото му развитие се оформя под пълното влияние на егейските цивилизации. По крайбрежната ивица се изграждат цветущи градове с източни градоустройствени решения и източна административна, жилищна и култова архитектура. Египетски находки регистрират и преки отношения с тачи страна, а материали, свързани с египетската религия, говорят за трайно заселване на преселници и оттам – често като търговци.

Друг характер има историческото развитие във вътрешността на Дунавската равнина. Патриархалната родова община, основната форма в обществената организация на праисторическото общество, постепенно се е разпаднала и е заменена от обособилите се по-малки семейни и домашни общини. През същия период се е развило и социалното разслоение и в определен териториален ареал се отделя родова върхушка, която постепенно овладява всички обществено-политически, военни и култови функции. Археологическите материали, макар и все още много малко, ясно разкриват новото социално и класово разслоение.

В Дунавската равнина новото време засега е засвидетелствувано най-добре от погребалния принцип и култовия инвентар. Погребенията от Могиланската могила във Враца са безспорни притежания на тракийската класова върхушка. За нея обаче ние все още съдим единствено от характера на гробното съоръжение, от личните вещи, тяхната художествена стойност и погребалния принцип. В тази част на Дунавската равнина все още няма археологически проучено тракийско селище или крепост с изяснен характер. Предпланинските възвишения на Стара планина често са увенчани с развалините на мощни крепостни стени от този период. Из равнините керамични материали свидетелствуват за открити тракийски селища, обикновено бедни и еднослойни, но засега освен тракийското селище от чашата на язовир "Виница" нито едно от тях не е археологически проучено и цялостно разкрито.

Ранната тракийска култура и в Източната Дунавска равнина е представена от сепулкрални паметници. Тук са застъпени погребения чрез трупоизгаряне и прибиране на останките от кремацията в глинени урни или малки гробни камери. Открити са и куполна гробница тракийски тип и скитска шахтова гробница, характерна за близките севернопонтийски райони. Куполната гробница, както и шахтовата, макар и засвидетелствувани от единични паметници, са представители на две различни етнокултури – на тракийската от юг и на скитската от север – и разкриват отношенията на източния дунавски дял с непосредствените му съседи. Без съмнение чуждо влияние бележи и новооткритата гробница при с. Свещари, Разградско.

Безспорен извор за етнокултуриия облик на северните тракийски земи са и съкровищата от Дунавската равнина. Врачанският Балкан е богат с минерални залежи и още от енеолита и бронзовата епоха е привличал вниманието на човека и тук се е развила местна металургия. Тук се заселват и металурзи от други страни, които донасят своя опит и традиции, и западният дял на равнината прераства в първостепенен тракийски металургичен център с развита художествена индустрия и ювелир. Неслучайно от междуречието Долни Искър – Осъм произхождат най-големите тракийски съкровища – Вълчитрънското, Летнишкото, Луковитското и многобройни монетни съкровища.

Оскъдните археологически данни за културно-историческото развитие на Дунавската равнина през тракийския период се допълват от писмените източници. Въз основа на тях, както се изтъкна, се знае немалко за демографската структура на този район през II – I хил. пр. н. е. От тях се вижда, че земите на запад от р. Искър са населявани от трибали и мизи, а на изток – от уездицензи, кробизи и гети. Макар и принадлежащи към един и същ народ – тракийския – тези племена общуват с различни народи и култури, развиват се върху различен местен етнокултурен субстрат и културно-историческият им облик отрано се разграничава. Тези отлики са залегнали при формирането на отделните племенни групировки и при обозначаването им с различни племенни наименования. Разбира се, те съвсем не са така силни и сигурно никога няма да се ститне до цялостно разграничаване на културата от Източната и Западната Дунавска равнина. В основни линии тази култура винаги ще бъде единна и различията ще се състоят само в чуждите инфилтрации.

Западният дял на Дунавската равнина, който принадлежи на трибалите, изгражда своята култура върху контактите си със среднодунавските земи и с източносредиземноморския свят чрез миграционния път Струма – Вардар, Морава – Тимок. Източният дял, в който се налагат гетите над другите по-малобройни и незначителни тракийски племенни съюзи, принадлежи към западнопонтийските и южнотракийските цивилизации. Тези два племенни съюза – трибалите на запад и гетите на изток – към средата на хилядолетието стигат до изграждане на собствени държави със сложна административна система. Най-малката административна единица при тях е селото, няколко села образуват комархия, няколко комархии – хора, а хората е част от стратегията (карта 16, 17).

Според писмените извори двете северни тракийски държави – на гетите и на трибалите – са преплетени със сериозни исторически събития от елинистическата епоха. Те са стигнали до сблъсъци и контакти с македонските династи – единствените господари на Балканския полуостров през този период (карта 17).

Трибалите са образували своята държава сигурно немного след одрисите. Тукидид съобщава, че през 424 г. пр. н. е. одриският цар умрял в поход срещу трибалите. Диодор пише, че през 376 г. пр. н. е. "трибалите, притиснати от недостиг на храна, предприели масов поход срещу страната отвъд тяхната граница и си доставяли храна от чужди земи. Бидейки повече от тридесет хиляди души, те нападнали съседна Тракия и опустошили безпощадно страната на абдерийците." От Страбон научаваме, че "Трибалският цар Сирм не допуснал Александър Македонски да излезе на острова, където се бил укрепил, но му пратил дарове и свързал приятелство с него", а за същото събитие Апиан казва, че "Александър разменил със Сирм залог за вярност". Как са изглеждали тези "дарове", които е приел и на които е отговорил с "вярност" македонският владетел, повелителят на целия античен свят, илюстрират златните съкровища и накити от земите на трибалите. Докъде са се простирали земите на Сирм и на неговите предци и потомци, не се знае, но Птоломей пише, че Ескус било "средище на трибалите" и че на изток от тях живеело тракийското племе гети.

Според Херодот гетите били най-храброто и сравнително най-голямото тракийско племе, което оказало съпротива дори на персийския цар Дарий при похода му към Скития. Към средата на V в. пр. н. е. те загубили своята самостоятелност и земите им били включени в границите на одриската държава (карта 18), но и през този период останали да съществуват отделни техни племенни вождове и династи. През IV–III в. пр. н. е. гетските царе Ремаск, Золтес и Орол е включили в политическия живот на долнодунавските земи. Те правили опит за освобождение и се срещали с Александър Македонски. През I в. пр. н.е. гтите се обединили с даките и образували единен дако-гетски племенен съюз, а след смъртта на Буребиста отново се издигнали отделни гетски династи, които взели активно участие в оказваните съпротивления при завладяването на тези земи от Рим.

Икономическият облик на гетската аристокрация и достоверността за военното величие на гетските династи са разкрити и от сведенията на Диодор, който описва тържествения пир в дома на гетския вожд Дромихет в гр. Хелис, устроен в чест на Лизимах. Макар и пленник, Лизимах като пълководец на Александър Велики бил посрещат като цар и сам Дромихет след извършеното от него жертвоприношение "сложил на сребърна маса голямо изобилие от разнообразни гозби [...] и наливал вино в сребърни и златни чаши".

Херодот от Милет съобщава, че освен Хелис в долнодунавските земи имало още два града – Кабесос, който се намирал на север от Хемус, и Оргаме на Дунав. За съжаление те все още не са локализирани, но сигурно по нищо не са отстъпвали на другите егейски колонии от този период по Черноморското крайбрежие (карта 19, 20).

При такава държавно-административна и социално-икономическа структура в Дунавската равнина дошли римляните. Траките тук оказали упорита съпротива, която продължила близо две столетия. Едва към края на I в. пр. н. е. тези земи загубили напълно своята независимост. Това е времето, когато целият "многоброен" тракийски народ, загубил завинаги своето самостоятелно съществуване, бил включен в пределите на Римската империя и от земите му били формирани две големи провинции – Тракия на юг от Балкана и Мизия на север между Хемус и Дунав.

През първите десетилетия на своето господство Рим запазил заварената селищна структура. Цялото внимание на империята било насочено към изграждането на северната държавна граница – лимеса, – която минавала по южния дунавски бряг. Над повечето от заварените тракийски селища (Ескус, Димум, при Бонония, при Рациария) римляните изградили нови крепости често с нови, римски имена. Тракийското население през този период било много малко. Според античните извори Рим постигнал победата си на Балканите чрез безмилостно избиване на траките. Останалите траки продължили да живеят свободно по обезлюдените полета, а значителен дял от тях се изтеглили в планинските райони. Завоевателите се настанили главно в новоизградените крепости и градове. Само по дунавския бряг от Тимок до Дуросторум винаги квартирували три легиона, вербувани през първите десетилетия от италийци. През определени периоди техният брой нараствал и по Долнодунавския лимес е регистрирано пребиваването на IV скитски, V македонски, VIII августов, VII клавдиев и I италийски легиони на много помощни войски али (конни), кохорти (пехота), а за охраната на Дунав бил създаден и речен флот.

Към края на първото столетие римската завоевателна политика на Балканите била вече приключена и животът бил нормализиран. След успешните дакийски войни на император Траян през 1О1 – 106 г. и след създаването на отвъддунавската провинция Дакия настъпило благоденствие за Дунавската равнина. От гранична зона тя прераснала в хинтерланд. Доходите на империята нараснали и Балканският полуостров достигнал разцвет в своето икономическо и културно развитие. Материалната култура от този период, която се характеризира с монументалност и висока художествена стойност, е оставила трайни следи.

Римската култура на Балканите е много добре нзследвана. Само по Дунавскня лимес чрез редовни археологически разкопки са проученн Бонония, Рациария, Ескус, Нове, Ятрус, Приста, Дуросторум, Августа, на понтийскня бряг Дионисополис и Одеса, а в равнината – Абритус, Марцинапол, Никополис ад Иструм, Мелта, Сторгозия, Монтана, Кастра Мартис и др. Въз основа на данните от тези проучвания вече е изяснен значителен дял от проблемите на градоустройството и архитектурата, от укрепителната система, от култовото, общественото и жилищното строителство. Обхванати са почти изцяло и въпросите на социално-икономическия, държавно-политическия и административния живот и от цялостния облик на материалната и духовната култура.

Античната римска цивилизация обхванала плътно Дунавската равнина и проникнала и в най-отдалечените планински райони. Романизмът, който в годините на утвърждаването на империята обхващал главно лимеса,през II–III в. залял цялата равнина. В хинтерланда израснали градове като Марцианопол, Никополис ад Иструм, Сторгозия, Гиридава, Дортикум, Монтана, Кастра Мартис, които отстъпвали на крайграничните градове само по мащаб, но не и по архитектурно-планово решение и изпълнение. През целия период на своето господство на Балканския полуостров римската цивилизация не се наложила и не асимилирала старите източносредиземноморски елинистически традиции. Източните култури не само се запазили, но и дали тон в развитието на романизма в източния дял на полуострова. Източното влияние от този период е ясно изявено и в културно-историческото развитие на Дунавската равнина.

По време на римското господство гръцкият език останал официален не само за Черноморието, а и за Мизия чак до Ескус на запад. На принципите на малоазиатската урбанизация е подчинено цялостното изграждане на Никополис ад Иструм. Тук не само форумът има малоазийско решение, но и цялото архитектурно оформление на града има източносредиземноморски характер. Малко по-силно е изявено римското влияние при укрепителното строителство, но и при него западната кръгла или полигонална кула, застъпена при крепостите от западния дял на Дунавската равнина, е почти непозната.

Чувствителната разлика между романизма от източния и западния дял на Дунавската равнина е изявена и при индгробната пластика. Западната надгробна стела с присъщото си архитектонично членение, така широко застъпено в земите от западните среднодунавски райони, е заменена от стелата със сцени от погребалните обреди и с неизменната и традиционна източна "цена фунебрис". Чужд на Източната Дунавска равнина е и италийският саркофаг, застъпен в западния дял. Само малоазийският саркофаг с богатата пластична украса, внасян често направо в завършен вид от Мала Азия, се среща в цялата Дунавска равнина. Чужда на източния дял на Дунавската равнина остава и погребалната урна с пластично изображениена човешко лице, която е позната във всички римски западни провинции от Британия до Горна Мизия включително.

Съществена разлика има и при фибулите и керамиката от двата дунавски района. Докато на запад се срещат среднодунавските и рейнските фибули и се развива предимно италийската антична керамика (често дори и италийското производство), разкритите през последните десетилетия керамични работилници в източния дял на Дунавската равнина – при с. Бутово и Павликени – показват, че цялата керамична продукция тук не само има източен характер, но е и изработвана от преселници керамици от Мала Азия.

Двете сфери на влияние – източната малоазийска и западната италийска – са отразени и при гражданската и жилищната архитектура. Проучените засега римски вили от двата района много добре разкриват двете влияния. Помещенията с полукръгъл план, характерни за западната архитектура, на изток са заменени с правоъгълните помещения, както кръглата крепостна кула – с правоъгълната.

Влиянието на двете цивилизации при формирането на дунавската култура могат да се проследят при всеки отрасъл на веществената култура. Епиграфските паметници дори разкриват пътищата на тяхното проникване. На първо място според тях стоят римските легиони и заселените римски войници и ветерани. Римските легиони, вербувани през първите години от италийци, са един от основните проводници на романизма по крайбрежните ивици. По същите пътища навлиза и източносредиземноморското влияние през периода, когато военният контингент започва да се попълва с войници от Мала Азия и Сирия.

Вторият път за чуждите прониквания, особено в Черноморското крайбрежие и източния дял на Дунавската равнина, са търговско-занаятчийските връзки на тези земи със страните от Мала Азия и Предна Азия. Писмените и епиграфските извори разкриват значително по-голям брой заселвания на занаятчии и търговци от източносредиземноморския свят в източните райони на Дунавската равнина. Между тях има дори и преселници от Александрия и Картаген. Те оставили трайни следи в религията. Настанените тук занаятчии, търговци и войници пренесли култа към своите божества – Изида, Серапис, Митра, – които били приобщени към гръко-римския пантеон и се почитали, както всички останали божества.

Значителен е процентът на преселници занаятчии и във вътрешността на Дунавската равнина. При спонтанното и бързо развитие на урбанизма в новоизградените и богатите римски провинции нараснала неимоверно нуждата от специалисти строители и каменоделци. Същевременно обществено-икономическата обстановка в Близкия изток принудила местното население към нови преселения и голяма част от него се насочила към Балканския полуостров, където била търсена и добре посрещана. Антропонимите от епиграфските източници разкриват, че броят на тези преселници съвсем не е бил малък и че те са съставлявали значителен процент от градското население. Особено компактно било малоазийското население в Никополис ад Иструм. Малоазийското присъствие е отразено в цялостното изграждане на града.

Траките, които бързо се приобщили към новата обществено-политическа обстановка на Балканския полуостров, усвоили бързо цялата антична цивилизация. Тракийските села, дори и от най-отдалечените райони, както разкриват теренните архерлогически проучвания, придобили античен облик. Траките се романизирали. Те усвоили античната римска керамика, римската култова пластика, надземното жилище с каменни основи и с тежко покритие от антични керемиди, възприели усъвършенствуваното оръдие и оръжие и цялата римска религия. В източните райони на Дунавската равнина обаче в романизираното тракийско село проникнали и елементи от малоазийската и предноазиатската цивилизация, които били широко застъпени в близките им градове.

Благоденствието на балканските римски провинции не продължило дълго. Северните номади през втората половина на III в. непрекъснато нападали дунавските земи. След 170-годишно владеене на земите на север от Дунав император Аврелиан изоставил провинция Дакия и южният дунавски бряг станал отново граница. Археологическите проучвания разкриват бързото разрастване на старите градове и изграждането на нови, укрепени квартали към тях (Ескус, Никополис ад Иструм). Цялото внимание на Римската империя отново е насочено към изграждането на лимеса и всъщност през този период укрепителната система в Дунавската равнина достигнала своя връх. Но и подновеният лимес се оказал слаб за да спре чуждите нашествия, и се предприемали все нови и нови мерки. Една от тях е административната реформа на Диоклециян и Константин. Според нея цялата Римска империя се разделяла на четири префектури, префектурите – на диоцези, диоцезите – на провинции. Земите на изток от р. Вит били включени в диоцез Тракия, а земите на запад от нея – в диоцез Илирик. В Източната Дунавска равнина били създадени две провинции – Долна (Втора) Мизия и Скития, а в западната, диоцез Илирик – Крайбрежна Дакия. Главен град на Крайбрежна Дакия бил Рациария, а на Долна (Втора) Мизия – Марцианопол.

Отделните провинции имали самостоятелно управление и били пряко подчинени на викария иа съответния диоцез.

Административните реформи на Диоклециян и Константин обаче, както и изоставянето на провинция Дакия от император Аврелиан, не умиротворили напрегнатата обстановка на Балканския полуостров. Мирът и спокойствието не били върнати и Крайбрежна Дакия и Мизия станали главна бойна арена столетия наред.

През III в. чуждите нашествия придобили такъв характер, че Римската империя била принудена да приюти романизираното население от Дакия и да го настани в южните дунавски полета. За да осигури по-непосредствен контрол върху охраната на лимеса, Римската империя била разделена на две – Източна и Западна – със съвсем самостоятелна държавна, административна и военна организация. Източният дял на Балканския полуостров бил включен в Източната Римска империя. Сега източният дял на Дунавската равнина станал едва ли не хинтерланд на новата столица – Константинопол (карта 21).

През този период е сменена и официалната религия. Политеизмът е заменен с монотеистичното християнство. Над богатите езически светилища се изграждат нови култови сгради, които поразяват със своя обем, богата украса и многочисленост. Тези сгради със своите мащаби обикновено не могат да се включат в старите градски организми и се изграждат извън градските стени или близо до стари религиозни центрове. Защитени често с оградни стени, раннохристиянските храмове се налагали над заобикалящата ги архитектурна или природна среда. Новата религия скоро става съществен изразител на различията в културния облик на източните и западните дунавски провинции. Долна Мизия, която непосредствено общува с Константинопол, който е не само административен, но и религиозен център, прераства в средище на християнството и броят на изградените тук раннохристиянски църкви е много по-голям. Християнството в западните дунавски провинции се развива под прякото влияние и на Западната църква, и на източносредиземноморския християнски свят.

Нито разделянето на Римската империя, нито близостта на Константинопол – престолния град, – са бали в състояние да изменят обстановката на Балканския полуостров. Те не могли да спрат устрема на новия исторически ход. Преселението на народите от Азия било вече започнало и нищо не било в състояние да отклони миграционния път на варварите. Още през последните десетилетия на III столетие в Дунавската равнина навлезли готи, сармати, гепиди, певки, вандали, тайфали, борани, астинги, греутунги, бургунди, хорули и мн. др. Траките и романизираното население от равнината, част от които живеели в неукрепени селища и вили, били подложени на жестоки репресии и масово избивани. Наред с това се появила и чумна епидемия. Североизточните номадски племена започнали все по-често да остават в опустошените дунавски полета и обитателите им се варваризирали. Варваризирала се и античната цивилизация. Изкуството от последните периоди на късната античност носи подчертано чужд, азиатски характер. В източния дял на Дунавската равнина, както се видя при разглеждането на проблема за демографския облик, се настанили предимно готи, а в западния – хуни. Император Анастасий и император Юстиниан обявили земите на север от Хемус за федератски и макар и да укрепявали разрушените дунавски крепости, прибягвали вече към изграждането на нови укрепителни системи по-близо до Константинопол и стеснявали охранявания хинтерланд. Материалите от археологическите разкопки разкриват бързия упадък на късноантичната култура. Над разрушените монументални крепости и градове се строят кирпичени, еднопространствени жилища. Изоставени са опожарените богати вили, разрушени са до основи много от представителните християнски храмове.

Укрепителната дейност в западнодунавските провинции от късната античност е представена от президия Кастра Мартис, от късноантичната крепост "Калето" в Берковица, от Монтана, Мелта, Строгозия, крепостта при Садовец, от землените укрепления при Хунион до с. Ставерци и др. Тези крепости са все още в процес на проучване и информацията за тях е непълна, но основният им архитектурно-строителен облик и специфика са ясно установени.

Крепостното строителство от късната античност по-добре е представено от укрепленията във вътрешността на Дунавската равнина. Крепостите от Дунавския лимес през този период, както съобщава Прокопий, само са възстановени. Във вътрешността на провинция Мизия Юстиниан построил само един град – Теодорополис (нелокализиран). Археологическите проучвания обаче разкриват редица крепости, които израстват по естествено защитените предпланински възвишения близо до старите антични градове и селища и запазват техните имена (Монтана, Мелта, Сторгозия, Ан Асамус и др.). Тези крепости имат подчертано стратегическо значение. В тях е предвидено стануването на гарнизон – предимно във време на опасност – и освен малките казарми и кули, ползувани често и за спални помещения, имат и лагерна кухня. Успоредно с крепостите от този вид в западните дунавски земи са разкрити крепости от късната античност, които всъщност представляват бедни, укрепени селища. Тези крепости са гъсто застроени с малки, еднопространствени жилища, изградени от камък и кирпич с кална спойка и покрити с тежки извити тегули. Те също винаги имат малка християнска църква. Ситуирани са пред презпланински проходи, вероятно принадлежат на федерати. Засега в западния дял на Дунавската равнина са открити две такива крепости. Едната, която се намира на р. Вит при Садовец, вероятно е охранявала прохода Суки – входа към Константинопол. Втората крепост от този вид е "Калето" при Берковица, свързана с охраната на пътя към р. Тимок и Адриатика. Монументалното късноантично строителство в Западната Дунавска равнина е представено от президия Кастра Мартис, който носи стиловите особености на западната римска фортификация, проникнала в източния дял на равнината.

Необичаен представител на късноантичното крепостно строителство от Дунавската равнина е земленото укрепление на р. Искър, при с. Ставерци, Плевенско, отъждествено с Хунион. Вероятно тук са се укрепили хунските вождове Улцендур и Емцендур, които, както съобщават античните автори, отседнали недалеч от Ескус. В източната част от землената крепост се намира малък късноантичен кастел, който навярно е тазл част, която според Прокопий построил Юстиниан.

Фортификационното строителство в Долна Мизия според данните от досегашните археологически проучвания има друг характер. Крепостното строителство тук се придържа към класическата антична традиция и представителност. Един от най-добрите му образци от тази епоха е крепостта Хърсулград при с. Кипилово, Еленско, която принадлежи към източната старопланинска крепостна система. Другояче са изглеждали останалите късноантични крепости през посочения период от източния дял на Дунавската равнина. Те вече са изоставени, над развалините им са изградени малки еднопространствени жилища, вероятно обитавани от настанени тук федерати. Тези данни, установени при проучването на Ятрус, се отнасят и за Абритус, и за Рациария, и за много от античните цветущи крепости и градове, които са придавали облика на късноантичните селища. С изгубеното величие на античните градове изчезва и свързаното с тях приложно-декоративно пластично изкуство. Подменен е изцяло културно-историческият облик на Дунавската равнина и на съседните и земи от Югоизточна Европа и Азия.

При тази обстановка иа отмираща антична и византийска цивилизация сред голямото разнообразие от северните племена на Балканския полуостров се заселват и славяните и прабългарите. Славяните са носители на нетрайна битова култура. Селищата им са изградени от неустойчиви материали и най-ранните години от живота им са почти непознати. Те също се заселват над изоставените антични градове и крепости, но през късния период – IХ–Х в. Археологическите материали от Ятрус, Абритус, Димум и с. Кипилово разкриват облика на тези славянски селища от източния дял на Дунавската равиина. Разбира се, наред с посочените селища славяните са изграждали и селища на свободни, незастроени терени, засвидетелствувани днес най-често само от битова керамика. Археологическите материали от късното средновековие и днешните селищни имена обаче разкриват, че съвременната селищна система в страната ни е изградена от славяните, и то вероятно още в годините на тяхното най-ранно заселване.

Така варварските нашествия чрез унищожаване на античната и късноантичната цивилизация и на техните носители – траките – разкриват свободен терен за новите народи, които идват тук със своята чиста етнокултура и налагат нов облик не само на Дунавската равнина, а на целия Европейски югоизток.

[Previous] [Next]
[Back to Index]