Гетско царство |
||
|
ГЕТСКО ЦАРСТВО
Гетите и техните съплеменници траки от двете страни на р. Дунав. Разпадането на Одриското
царство и създаването на държавата на Котилас. Царуването на Дромихет и войни с Лизимах.
Утвърждаване на престижа на Гетското царство в елинистическия свят. Нашествието на келтите и
оттеглянето на гетите в северната и отвъддунавската им територия.
На север от Хемус и до поречието на Днепър и Днестър, в областите около Карпатите и
Панония живеели многобройните севернотракийски племена, които носели даденото им от античните
автори название гети. Западните гети, организирани във военноплеменни съюзи носели името Даи
около V-ІV в. пр.н.е., и името Даки към І в. пр.н.е.-І в. от н.е. Възможно е българското лично име
Даки да е далечен остатък от народностното име на траките гети. От този период са известни и други
имена, като това на сестрата на Александър Македонски Кина, и дъщерята на гетския цар Котилас
Меда, които се срещат сред българите и сега. Поредицата от народностни имена се определя от
етапите на историческо развитие на народите. Пример за това е възприемането от галите на
територията на днешна Франция на името на немското племе-завоевател и обединител срещу Рим, на
франките, или името на България, дадено му от управляващата династия въпреки славянския облик на
държавата още през VІІІ-ІХ в. а също и името на Русия, което най-вероятно е свързано с описанието
на облика на скандинавците – роси.
Към времето преди създаването на Одриското царство траките гети на юг и север от долното
течение на р. Дунав живеели в обширен военноплеменен съюз. Херодот определя гетите като най-
справедливи сред траките, като по този начин описва не толкова нравствените им добродетели, а
начина им на живот и на обществена организация, за която било характерно вземането на решения от
народното събрание. Херодот оценява противопоставянето на гетите на войските на персийския цар
Дарий, по време на похода им срещу скитите през 513 г.пр.н.е., като “безумно”, но това определение
показва непреклонността, с която като цяло, като народ или съвкупна политическа воля, взели
решението за съпротива. В сведението на Херодот за техния антроподемон и теóс-херой Залмоксис се
съобщава, че гетите не били поданици на някакъв цар, а граждани на държавата, които се разделяли
по общественото си положение на първи и други. Използването на израза “първи” свидетелства не за
имуществено разделение, а за разделение по знатност и авторитет, които били характерни за
родовоплеменното изравнено по обичайното право общество. Херодот не съобщава и за самия
Залмоксис, че бил светски управител или жрец, а го представя само като автор на ново учение за
безсмъртието, като при това се съмнява, че той е бил действително човек или демон-херой, но
съобщава, че ако е бил човек, е живял много години преди приписваното му първоначално робство в
дома на Питагор.
Отразяването на политическото събитие показва, че ролята на всеобщия политически орган на гетите,
народното събрание, не била подчинена на властта на вождовете или на съвета на старейшините
дотолкова, че да бъде обезличена народната воля. Формата на свикване на народното събрание
вероятно била военна, както по-късно, в началните две десетилетия на ІІІ в. пр. н. е. при гетите в
царството на Дромехет, а също и военната форма на народното събрание в армията на Александър ІІІ
Велики.
Гетите запазили своята самостоятелност след оттеглянето на персите до средата на V в. пр.н.е.
След похода на скитите в Североизточна Тракия през 513 г. в преследване на персите на Дарий І, те
поставили под свой контрол земите на гетите, които живеели на североизток от долното течение на р.
Дунав. По време на втория си поход на юг от реката скитите нанесли удар върху съюзените с персите
тракийски племена на юг от Хемус и принудили изборния тиран на долонките Милтиадес да напусне
Тракийския Херсонес, очевидно не от страх, а за да запази управляваната от него страна от удар. По
времето на управление на Терес южнодунавските гетски територии били присъединени към
Одриската държава. В средата на V в. пр.н.е. цар Ситалк укрепил северните граници на държавата си
на североизток, като сключил мир със скитите. Отвъддунавските гети частично били покорени и
частично изтласкани на запад от завоювалите земите им скити.
Съобщението на Тукидид в “История на Пелопонеската война” (ІІ, 98, 4), че гетските
конници представлявали по-малката част от конните отряди на Ситалк по време на похода му през
429 г. срещу Македония, показва, че траките гети имали вътрешна автономия. След смъртта на
Ситалк наследникът му Севт І по съобщение на Полиен, Военни хитрости, VІІІ, 38, наел отряд от
2000 гетски конници, обстоятелство, което свидетелства за засилване на вътрешната самостоятелност
на гетите и за наемане на конниците, а не за свикването им като военно задължени поданици. Военно-
политическите усилия на приемниците на Севт І не съдействали за намаляването на
административно-политическата автономия на гетите и тяхното племенно разклонение кробизите.
След разпадането на одриската държава на три отделни царства през 358 г. пр.н.е. и след
покоряването им от Филип ІІ през 341 г. пр. н. е. гетските земи придобили пълна самостоятелност.
Династичният брак на дъщерята на цар Котилас с Филип ІІ позволил на гетите да установят
дипломатически отношения с повечето от известните в Европа страни през това време и да станат
известни в Азия и Африка.
Годината на създаването на самостоятелната гетска държава е 341 пр. н. е. при Филип. След
смъртта на Филип ІІ гетите имали значителни трудности с противниците на Македония. Техните
южни съседи, одрисите, и северните им съседи трибалите се вдигнали на въоръжена борба срещу
македонците, като вероятно обединили предварително усилията си. Войнствено настроени били и
готовите да ги подкрепят отвъддунавски гети. Разбунтували се и подвластните някога на Филип
илири. Александър ІІІ, новият владетел на страната, нанесъл удари на въстанала Тракия в западната й
част, като тръгнал с войската си на север през земите на независимите траки, според съчинението на
Флавий Ариан, “Анабазис на Александър”, (І, 1). Той минал със сражения през земите на
независимите траки в подножието на днешните планини Пирин и Рила, по поречието на р. Струма и
след това р. Места. Походът му на север бил насочен срещу трибалите, но минавал през земите на
одрисите, които са представени като местно население, а планинските жители около проходите на
Хемус - отново като независими траки. В резултат от първоначално победни сражения македонците
достигнали бреговете на р. Дунав, нанесли удар върху военните сили на трибалите, които оттеглили
част от населението си на големия остров Певка, най-вероятно днешният о. Белене, който е сред
малкото територии сред реката, удобни за настаняването на голямо количество хора, при това не само
трибали, но и други траки. След като не успели да постигнат решителен успех срещу трибалите,
войските на Александър се прехвърлили на северния бряг на реката, срещу готовите за война с тях
гети, които на свой ред, като не влизали във фронтални открити сражения, отстъпвали пред
противниците си, без да понасят загуби. Военният поход продължил твърде дълго без сериозен
резултат, а това заплашвало същинската македонска територия, поради постоянното укрепване на
военните възможности на агрианите и пеоните. Александър ІІІ бил принуден да сключи мир с
траките като със съюзници, а не като с победени врагове. По време на тези военни действия
държавата на гетите на Котилас оказала съюзническа подкрепа на македонците, като пропуснала
изпратените на Александър кораби от Византион през Евксинския Понт и по думите на Фл. Ариан
“плували нагоре по реката,” което означава, че са достигнали значително пò на запад от земите на
гетите, и са били далеч от устието на реката, от Делтата.
През 336 г. пр.н.е. Александър ІІІ започнал подготовка за война срещу Персия и облекчил
подвластните си земи, като намалил данъците, а с независимата гетска държава и тракийските
племена на север от Стара планина сключил мирни договори. Така през 336 г. пр.н.е. създадената
гетска държава получила узаконяване и съюзническа подкрепа от втори македонски владетел и бъдещ
велик цар между Италия, Индия, Египет и Хемус, т.е. без Китай, в целия цивилизован тогава свят.
Гетското царство не било споменато като пряк участник във войната и това показва, че в устройването
на Александровия мир в Тракия гетската държава не е била въвлечена в преки военни действия, тъй
като имала задача да сдържа вероятните действия на скитите в тила на Македония. Скитите, като
родствени езиково племена на персите, представлявали сериозна военна опасност и вероятно
Александър оказвал значителна военна помощ на гетските си съюзници и роднини на баща му по
династична линия. Откриваните в днешна Североизточна България тежки, масивни върхове на копия,
публикувани от Г. Атанасов, са свидетелство не за настаняването на македонски гарнизони тук, както
се приема, като се предполага, че гетските земи били покорени, а че Македония осигурявала
съюзниците си с модерно и тежко оръжие за пехотата и конницата на съюзниците си.
Александър успял да отклони от Балканите и надвисналата опасност от келтско нападение,
като сключил мир и с дошлите при него, в централната част на долното течение на р. Дунав, келти,
които живеели при Йонийския залив или днешното Адриатическо море.
След 334 г. пр. н.е., след започването на войната срещу персите, гетската държава охранявала
северните граници на империята му, морските пътища, и била достатъчно силна, за да бъде
стабилизиращ фактор за народите между Хемус и Карпатите и поречието на Днепър-Днестър и
северните брегове на Адриатическо море, между келтите, северните траки и скитите. Въстанието на
траките одриси на юг от Хемус, което било оглавено от македонския наместник на покорените земи
Мемнон, не било подкрепено от гетите на север от планината. След смъртта на великия цар
започнало преразпределение на политическото му наследство. На Балканите за цар на Македония се
обявил един от пълководците му, Антипатър, а друг, който му бил и телохранител, Лизимах, се обявил
за цар на завладените от македонците тракийски земи на юг от Хемус. Лизимах се опитал да разшири
владенията си, като постави под своя власт независимата вероятно след въстанието на Мемнон
тракийска държава с център земите около днешните Казанлък и Сливен. Вероятно траките на този
тракийски владетел, който е известен като Севт ІІІ, влезли в съюзни отношения с гетското царство,
след като обявилият се за цар на Тракия македонец започнал подготовка за завладяване на гетските
земи и земите по северозападното Причерноморие.
Войната, която Лизимах започнал срещу държавата на Севт ІІІ, в земите на юг от Хемус и около
района на днешните Казанлък и Сливен, така, както е отразена в изворите, свидетелства за
значителни военни сили на траките одриси, войски, съизмерими по брой с армията на Александър
към 334 г. пр. н.е. - 20 000 пехотинци и 8 000 конници. Диодор съобщава в “Библиотека”, ХVІІІ, 14,
2-4, и броя на водените от македонския пълководец войски, 4 000 пехотинци и 2 000 конници.
Сраженията между Лизимах и Севт ІІІ завършили без успех за македонския цар на тракийските земи
и той решил да обходи противника си от изток, като завземе струващото му се по-слабо от одриското
Гетско царство. След като неуспешно атакувал проходите на Хемус, които били отбранявани от Севт
ІІІ откъм причерноморските владения на Лизимах отвъд Хемус, владетелят на македонска Тракия
решил да развие стратегически военните си операции срещу независимите траки и да нападне
одрисите от север, през земите на гетското царство.
По съобщение на Диодор, “Библиотека” ХІХ, 73 -Траките-гети разгромили две македонски
армии и пленили останалите живи войници и пълководците им - Агатокъл, сина на Лизимах, когото
освободили, а след това и самия него. Вероятно първите сражения са били южно от днешния Шумен,
при гр. Смядово. Тук бе открита през 1999 г. тракийска гробница с единствения в елинистическия
свят надпис върху архитрава й, в който се съобщава за “Гонимаседзе, Севтова жена”. Севт е бил
пълководец на гетския цар, който вероятно не успял да предотврати загубите на мирно население, и
една от жертвите на македонските завоеватели е била съпругата му.
В разрушения свят, създаден някога от Александър, гетите подновили междудържавните и
политическите си инициативи.Техният цар Дромихайтес /Дромихет/, върнал короната и властта на
пленения македонски владетел, а като го нарекъл татко, едновременно се представил като наследник -
роднина на държава, родствена на македонската по династична линия. С връщането на знаците на
властта на владетел, който бил наследник заедно с много други монарси на наследството на
Александър ІІІ Велики, Дромихет се приравнил с царете, които дават власт на други. В началото на
80-те години на ІІІ в. пр.н.е. келтите, които се възползвали от смъртта на Александър и от
прекрояването на земите на империята, нахлули на Балканите, като насочили отредите си към
Македония и Гърция и към държавата на гетите. Южните и югозападните гетски земи били поставени
под келтски контрол, а политическият център на държавата постепенно се изместил пò на север, но
отново на юг от р. Дунав, вероятно от района на днешния Шумен към известния по украсените
гробници при днешното с. Свещари, Исперихско, район Сборяново.
Гетската държава на траките между Дунав и Стара планина продължила да съществува, но
вече не била значим политически фактор в напрегнатата история на ІІІ-ІІ в. пр. н.е. и поради това не
оказала сериозна съпротива и на настъпващите римляни, които унищожили значителна част от
траките. През първите десетилетия на новата ера гетите постепенно започнали да възстановяват своя
демографски потенциал.
ИЗВОРИ
ХЕРОДОТ, История, ІV, 93: Преди да стигне до Истър, той (Дарий І - б. М. Н. Н.) покорил
първо гетите, които вярват в безсмъртието си, тъй като траките от Салмидесос, които живеят над
Аполония и Месамбрия, тези, които наричат кирмиани и нипсеи, се предали на Дарий, без да се
сражават, а гетите, които безумно му се противопоставили, били поробени веднага, въпреки че били
най-храбри и справедливи между траките.
ХЕРОДОТ, 94, 1: 1.Те обезсмъртяват като мислят, че не умират. А че умрелият отива при
демона Залмоксис. Някои от тях го наричат Гебелеизис. 2. През пет години те избират постоянно
помежду си по жребий пратеник до Залмоксис и всеки път поръчват по него това, което им е
необходимо. Изпращат го така: Едни от тях държат три копия, а други, като улавят за ръцете и
краката изпращания при Залмоксис, го издигат високо и като го разлюляват, го хвърлят върху копията.
ХЕРОДОТ, ІV, 95, 1-5; 96, 1-2: 95,1. А както научавам от живеещите край Понта и Хелеспонта елини,
този Залмоксис всъщност бил човек, който бил роб в Самос и роб на Питагор, син на Мнесарх. 2.
След като бил освободен, спечелил си много богатство и със спечеленото се върнал в дома си. Но
понеже траките водили тежък живот и били глупавички, той като познавал йонийския начин на живот
и по-изтънчени нрави от тези на траките, и тъй като бил общувал с елините и с не твърде слабия
софист Питагор, си построил стая за мъже. 3. Там той приемал от гражданите, угощавал ги и ги учел,
че нито той, нито те, сътрапезниците му, нито потомците им ще умрат някога, но че ще отидат на
такова място, където ще живеят вечно и ще имат всички блага. 4. Докато вършел и разказвал тези
неща, поръчал да му направят подземно жилище, където прекарал три години. 5. А те тъжели за него
и го оплаквали като умрял. На четвъртата година той се явил отново и така те повярвали това, което
им говорел Залмоксис;
96, 1-2: Това казват, направил той. А за това и за подземното жилище не искам да не вярвам, но не
мога и да вярвам. Мисля, че този Залмоксис е живял много години преди Питагор. Дали Залмоксис е
бил човек или някой местен демон на гетите, няма да разглеждам това. И така, те, гетите, които имат
такива обичаи, като били подчинени от персите, последвали другата войска.
ТУКИДИД, ІІ, 98, 1-4. 1. И така, Ситалк, цар на толкова голяма страна, подготвил войската си. Когато всичко било готово, тръгнал през Македония, като първоначално вървял през собствените си
земи, след това през керките, необитаема планина между синтите и пеоните. Пред нея вървял по
същия път, който по-рано сам си пробил в похода срещу пеоните, като изсякъл гората. 2. Когато
минавали през планината, откъм страната на одрисите, отдясно им били пеоните, а отляво синтите и
медите. 3. След като я преминали, стигнали в пеонския Добер. По време на похода той не изгубил
никаква част от войската си (освен тези, които се споминали заради болести), напротив, увеличил я,
тъй като много от независимите траки, без да ги кани, го последвали заради грабеж, така че, както се
разказва, цялата му войска достигнала до 150 000 човека. 4. По-голямата част от нея била пехота и
приблизително една трета била конница. По-голямата част от конницата осигурили самите одриси и
след тях гетите. От пехотата най-войнствени били независимите мечоносци, които слезли от
Родопите, останалата част била смесена тълпа, твърде страшна, предимно с многобройността си.
АРИАН, Анабазис на Александър, І, 1: През пролетта тръгнал към Тракия, против трибалите
и илирите, за които научил, че подготвяли въстание. При това бил убеден, че не трябва да предприема
такъв далечен поход, ако не покори напълно съседните си народи. Александър потеглил от
Амфиполис и навлязъл в тази част на Тракия, в която живеят така наречените независими траки, като
имал от лявата си страна град Филипи и планината Орбел.Като преминал реката Места, на десетия
ден, както казват, достигнал планината Хемус.Тука като навлизал по планината, го пресрещнали из
теснините мнозина въоръжени местни жители и незвисими траки. Те били заели върха на Хемус, от
където щяла да мине войската, и се приготвили да й попречат да върви по-нататък. Те събрали коли и
ги наредили пред себе си, като искали да ги употребят вместо палисади, за да се сражават от по-
високо място в случай, че ще бъдат притеснени; същевременно мислели при възлеза /атаката на
стръмнините/ на неприятеля да търкалят колите от най-стръмните места на планината срещу
македонската фаланга. Те били на мнение, че колкото по-гъста бъде фалангата, с която ще се
срещнат спуснатите коли, толкова по-лесно последната ще се разпръсне със сила и напор.
Александър мислел как да премине планината по най-безопасен начин. След като решил, че
опасността не може да се избегне – проход на друго място нямало – поръчал на тежко въоръжените
пехотинци, когато се спускат срещу тях талигите от височините, тия, на които широчината на пътя
позволява да разредят строя си, да ги пропуснат, а тези, които се намират на тясно място, да се
сближат, да коленичат на земята и да съединят щитовете си така / под наклон, опрени с горния ръб
пред тях в земята и повдигнати отзад, като под тази фигура се укривали войните-б.м. Н. Н./ , че
пуснатите срещу тях коли да минат бързо върху тях /по щитовете, б.м. Н. Н./, без да им нанесат
вреда... От тях загинали 1500 човека, уловените живи били малко, тъй като бягали бързо и познавали
местността, но жените, които ги следвали, били заловени всички, също и децата и цялата плячка.
Фл. Ариан, І, 2: Александър изпратил плячката назад в приморските градове на Лизаний и
Филота, а самият той, като превалил върха, тръгнал напред, към Хемус, против трибалите, и
достигнал р. Лигин /Росица, б.м. Н.Н./. Тази река е на разстояние три дни път от р. Дунав /Истър/.
Сирм, царят на трибалите, който предварително научил за похода на Александър, изпратил жените и
децата от племето си към Дунав, като им заповядал да преминат на един от островите на реката,
името на който е Певка. На тоя остров избягали и съседните на трибалите траки, а също и самият
Сирм, заедно със своите. Но основната част на трибалите се оттеглила назад към реката, откъдето бил
потеглил предишния ден Александър...
На третия ден след битката с трибалите /при р. Росица-б.м. Н. Н./ Александър достигнал
до р. Истър. Тук Александър бил чакан от дълги кораби, които му били изпратени от
Византион през Понтос Еуксинос нагоре по реката. Той ги напълнил със стрелци и
тежковъоръжени и се опитал да слезе на острова, където били избягали траките и трибалите,
със сила, но бил отблъскван от върварите, където и да слизал...
Затова Александър отвел корабите и решил да премине Истър, като нападне гетите, които живеели
отвъд реката. Понеже видял много от тях, събрани на срещуположния бряг на Истър, за да му
попречат да я премине, когато поиска да направи това. Те били около 4000 конника и около 10 000
пехотинци.
. През нощта преминали там, където имало гъсти ниви, и поради това могли да приближат до брега
незабелязано. Призори Александър настъпил през нивите, като заповядал пехотинците да повалят
класовете с наведени копия и така да достигнат до незасетите полета...И тук дошли при Александър /
в изоставен от гетите без съпротива лошо укрепен отвъддунавски град-б.м. Н. Н./ както от другите
независими племена, които живеели около Истър, така и от царя на трибалите Сирм. Дошли
пратениците и на келтите, които живеели при Йонийския залив /Адриатическо море/. Келтите са едри
и много си въобразяват. Всички казвали, че били дошли да търсят приятелството на Александър, и
Александър разменил с всички залози за вярност. |
||
